Издателството на Нов български университет издаде поправеното издание на нашия учебник по езикова култура. Да му е на хаирлия и успешно да изпълнява своето предназначение!

Съдържание

Надникнете в страничката Slide Shows и вижте - човек ли е ученикът, системата на българските гласни и други.

В началото на миналата седмица една КОЛЕЖКА се мъчеше да ме убеди, че съществува фундаментална разлика между ЛИНГВИСТИЧНАТА АНТРОПОЛОГИЯ (”антропологията на езика”, демек) и АНТРОПОЛОГИЧНАТА ЛИНГВИСТИКА. “Американците”, каза тя - “правели огромна разлика”. Може и да правят, но аз не съм срещал такива, които я правят. А за мене изразът АНТРОПОЛОГИЧНА ЛИНГВИСТИКА е тавтологичен. Какво е вашето мнение?

„Да, записъл съм си, но когато се видяхме с колегата, …“. Тези думички от писмо, което получих напоследък, ми напомниха, че трябва да дадем тук някой и друг бърз „джокер“ за писането на причастията , завършващи на –л.

Не се плашете от термина „причастия“ – всички ги знаете и ги използвате непрестанно: ту като съгласувани определения (измити стъкла, отворена врата, изветрял коняк и пр.), ту като въвеждащи по-голяма цялост от думи в изречението, която също нещо определя или уточнява (Студентите, платили до 8 февруари 2008, получават бонус от… ; Това кресло, изнесено на слънчевия балкон, за стареца беше и планината, и морето… ; Арестантът, пребит от самозабравили се полицаи, почина вчера в… ; Разпознах в младежа, трескаво тъпчещ парите по джобовете си, нашето съседско ангелче, което…), ту по друг начин. Е, има и едно деепричастие, което ще упомена за пълнота на списъка: Малкият се оглеждаше за подкрепа, хлипайки ту по-силно, ту по-слабо в зависимост от погледа, който му отправяха…

Причастията, които завършват на –л, са минали деятелни (т.е. активни). В българския език се използват много често в състава на различни форми на глаголни времена – деятелят (в изречението – маркираният за подлог) е извършил нещо: Няма да взема тази книга, вече съм я прочел. / Черитата ги е купил вуйчо ти – специално за теб! / Да съм се напиел – всичко съм щял да забравя! / Скокнал Зайко, чукнал си крачето на камък и заплакал…

Е, добре, заплакАл или заплакЪл? ЧукнАл или чукнЪл? РекАл или рекЪл? РазтресАл или разтресЪл?

Първи „джокер“ (по-труден, но ясно обясняващ защо и как):

Ключето е формата минало свършено време.

• Ако глаголът в 1 л., ед.ч., минало свършено завършва на –а-х, миналото деятелно причастие има -а- пред –л: заплакАх – заплакАл; чукнАх – чукнАл; седнАх – седнАл; тръгнАх – тръгнАл; записАх – записАл; тичАх – тичАл..

• Ако глаголът в 1 л., ед.ч., минало свършено завършва на –о-х, миналото деятелно причастие има -ъ- пред –л: занесох – занесЪл; пекОх – пекЪл; дойдОх – дошЪл; извлякОх – извлякЪл; потресОх се – потресЪл се; влязОх – влязЪл…

Интуитивно, без много знаене на разни „граматики“ българинът с майчин български е наясно, че втората серия примери не са много: глаголите с -нес- (донеса, отнеса, изнеса, поднеса, пренеса, допринеса, занеса и под.); глаголите с -ляз-/-лез- (вляза/влезе, изляза/излезе, сляза/слезе); глаголите от влека/влече/влякох с -влек-/-влеч-/-вляк- и сека/сече/сякох със -сек-/-сеч-/-сяк- (привлека/привлече/привлякох, отвлека/отвлече/отвлякох, насека/насече/насякох, разсека/разсече/разсякох); глаголите с -трес- (треса, разтреса, потреса, изтреса), глаголите от пека/пече/пекох и тека/тече/текох (изпека, препека, припека, разсека, изтека, протека); глаголите от дойда/дойдох и отида/отидох (придойда, разотида). Да не забравяме и облека/съблека/преоблека/досъблека, които всъщност са от основата -влек-/-влеч-/-вляк-, но са си загубили -в-то.

Втори „джокер“ (по-лесен и по-бърз, казващ само как):

Ключето е бързото образуване на форми наум: за женски род, за среден род или за множествено число (или, ако сте много бързи, и трите) –

• Питате се: –ал или –ъл да пиша за донесал/донесъл? Бързо: как казвам за жена – тя донесала или тя донесла? Щом подозрителният гласен звук изпада, изчезва от формата за женски род, значи в мъжки род е –ъл: донесла – донесъл. И така: изтекал/изтекъл? Бързо: как казвам за много срокове – сроковете изтекали или сроковете изтекли? Значи в мъжки род е –ъл: изтекли – изтекъл.

• Питате се: –ал или –ъл да пиша за проплакал/ проплакъл? Бързо: как казвам за бебе – то проплакло или то проплакало? Щом подозрителният гласен звук не изпада от формата за среден род, значи в мъжки род е –ал: проплакало – проплакало. И така…

Понеже съм по рачешки придирчив човек (споко - и към себе си също!), давам тук пример от тестов комплект, предназначен да изпитва децата в средното училище, чиито авторки са цели три доцентки (или три цели доцентки) от Софийския държавен университет “Свети Климент Охридски”.

18. Посочете авторът на следните стихове: Тихият пролетен дъжд/ звънна над моята стряха,/ с тихия пролетен дъжд/ колко надежди изгряха!*

*Не соча отговорите на изпитния въпрос, защото те нямат значение в случая.

Та това е един от най-често срещаните (ако ви се иска наукообразие - най-фреквентните) случаи на типична грешка при членуване на имена от м.р. Честотата й е забелязана от преподавателите на всички равнища и от всички, които просто знаят правилото за употреба на въпросния пълен (не “голям”) член при имена от м.р.

Изреченията със сказуемо в повелително наклонение (императив) - т.е. заповедни/повелителни/пожелателни/умолителни изречения, най-често нямат словесно изразен подлог: сиреч по-рядко казваме или пишем “Вие посочете …” или “Ти донеси…”, отколкото “Посочете…” и “Донеси…”. Без да има отделна дума в изречението, която да бележи (за мераклиите - да експлицира) подлога, той е разбираем за всекиго: “Четете по-бавно!” не се разбира като “Ние да четем по-бавно!” или “Тя да чете по-бавно!”, нали…

Пишещият българин обаче има спомен, че ЕДНО име от м.р. в изречението ТРЯБВА да “носи” (или да “отнася”) въпросния пълен член. Ето заради този смътен спомен първото име от м.р., попаднало пред окото на пишещия, получава пълен член, въпреки че е допълнение, демек обект на действието: “Посочете автора на…” = “Вие (кой?/подлог) посочете автора (кого?/допълнение) на…”

Горният пример доказва, че объркването е в главата не само на пишещия българин без филологическо образование, но и на пишещия българин със съответно филологическо образование на докторска степен и със съответна позиция в образователната йерархия.

Митът, сиреч разказът (както чрез превод обяснява думата “мит” Цветан Тодоров), не характеризира само всекидневното и образното мислене. Науката също произвежда митове. Научните митове могат да бъдат твърдения, съобразени с логиката или с фактите, характеризиращи даден отминал период. Научният мит е последователност от твърдения, образуващи корпуса на това, което Томас Кун в знаменитото си съчинение “Структура на научните революции” (1962 г.) нарича “нормална наука”. “Нормалната наука” е изложена в учебниците и енциклопедиите и нито едно от нейните твърдения не се оспорва през определен период. То започва да се оспорва тогава, когато в недрата на господстващата “нормална наука” започват да се създават условия за пораждане на нова парадигма в науката, която ще породи нова “нормална наука”.            Последователността от основни твърдения, образуващ “нормалната наука”, се превръща в мит тогава, когато емпиричните данни все по-настойчиво опровергават тези твърдения, но ученият не желае (или не е в състояние) да отчете този факт и продължава да настоява върху валидността им, като по този начин ги превръща в мит. Теорията за относителността например е породена от аномалии, които според класическата Нютонова физика не би трябвало да се случват, но въпреки това са отчетени като реален факт от астрономите. С други думи твърденията на отиващата си парадигма се превръщат в мит тогава, когато те започват да се подчиняват на основното изискване на мита - историята, който той разказва, трябва да бъде недействителна, но приемливо звучаща.

Национални научни митове са тези научни митове, които излизат извън рамките на науката и започват да се прилагат с различни цели от най-широк кръг хора. Обикновено научните митове за историята и за езика на страната най-често напускат ограничената научна територия и стават широко използвани митове.

Когато отиващата си “нормална наука” премине в своя митологичен стадий на съществуване, привържениците й стават особено чувствителни към всеки опит нейните твърдения да бъдат подложени на преоценка по какъвто и да е начин. Така например българската и славянската филология през 19. и 20. век заложи като основно свое твърдение, че отличителен белег на православните славяни е кирилицата и дори създаде опозицията кирилица - гръцка азбука, а след това и опозицията  кирилица - латиница, отлично съответстваща на опозицията православие - католицизъм. Според мен елементи на митотворчество по този въпрос са налице още от самото му зараждане, защото филологията не можа (или не пожела) да обясни достатъчно убедително защо глаголицата (напълно оригинална азбука, създадена от Св. Кирил) е била изоставена и на нейно място се е появила кирилицата. Филологията твърде малко настоява и върху факта, че от 30 графични знака в българската кирилица 16 са идентични като изписване с букви от гръцката азбука (т.е. 51% от тях са заети от гръцката азбука); 14 от тези 16 знака имат една и съща звукова стойност в двата езика и че само два от тях означават различни звукове в двата езика.

Когато, опирайки се върху идентични наблюдения и върху факта, че повечето западноевропейски и американски енциклопедии назовават по политически причини кирилицата “руска азбука”, проф. Ото Кронщайнер от Залцбург предложи да въведем паралелен правопис на латиница (който в някаква степен вече е факт), той по същество се опита да разруши един от основните филологически митове у нас за същността и символиката на кирилицата. Бурната реакция (в по-голямата си част -  крайно отрицателна) на това негово предложение посочи степента, в която този въпрос е митологизиран в общественото съзнание. Веднага беше направен паралел с Гърция (православието там не е просто традиционната, а е официалната религия), която няма никакво намерение да замени гръцката азбука с латинската. Само че навсякъде в Гърция уличните табели например са задължително дублирани с транслитерация на латиница… Умълчан беше също опитът на Турция, която като знак за своята модернизация в началото на 20. век избра не нещо друго, а изоставянето на арабската графична система и възприемането на латиницата. Умълчан беше също така и опитът на Югославия в това отношение. И всичко това - за да се потвърди още веднъж митологизираното вече твърдение, че ние сме пҐ българи, когато си служим с кирилицата, а не с някаква друга графична система - твърдение, което е било валидно преди Освобождението на България, когато действаща е била опозицията кирилица - арабица. При това - забележете: нито в интервюто на Ото Кронщайнер, нито някъде другаде ставаше въпрос за “латинизиране” на българската литература - тя е създадена от своите автори на кирилица и никой не би трябвало да има право да я пренаписва на латиница. (Отделен е въпросът доколко съответства на тази констатация правописното нормализиране на българската литература, което никой не оспорва, в съответствие с правописната реформа от 1945 г.).

*

Учебниците по български език са също така проводници на митове за българския език от всякакъв характер. Така например в новоизлязло учебно помагало по български език за 9. клас (нарочно не споменавам нито неговите автори, нито неговото издателство, защото подобни твърдения се съдържат още в много книги) можем да срещнем следните твърдения за съвременния български книжовен език:

Съвременният български книжовен език е езикът на българската нация.

Той [съвременният български книжовен език] се използва като средство за общуване между всички граждани, които живеят и работят в Република България, независимо от тяхната териториална, социална и верска принадлежност и майчин език.

Той [съвременният български книжовен език] е език на <…> художествената литература, <…> печата, радиото, театъра - на всички културни прояви, които се изразяват в словесна форма.

Той [съвременният български книжовен език] е <…> и общоприет от цялото население в страната.

Първото твърдение - Съвременният български книжовен език е езикът на българската нация е вярно за отминал период, но не описва точно съвременното състояние. Наистина идеята за книжовния език като наддиалектна, национална форма на българския език възниква в епохата, когато се създава идеята за нацията и националната държава. В днешно време идеята за нацията и за националната държава все повече започва да се оценява като атавизъм от епохата на модернизма и държавата все повече се обяснява като съвкупност от различни общности (хомогенни или нехомогенни като идентичности), обединени от общ стопански интерес, от определен цивилизационен модел и от определен модел на света. В този смисъл идеята за книжовен език все повече се измества от идеята за стандартен, служебен език, който изпълнява функциите на lingua franca между различните общности в държавата.

В този смисъл е ясно какво е митологичното във второто твърдение - Той [съвременният български книжовен език] се използва като средство за общуване между всички граждани, които живеят и работят в Република България, независимо от тяхната териториална, социална и верска принадлежност и майчин език. Ако вместо израза “средство за общуване” беше употребен изразът “средство за официално и междуобщностно общуване” (т.е. като lingua franca), нямаше да говорим за митологичен елемент, съдържащ се в това твърдение. Емпиричните данни рязко противоречат на цитираното по-горе твърдение: като средство за общуване се използват и диалектите, и жаргоните, и тайните езици, и професионалните езици, и други етнически езици. Изключителното общуване само на книжовен език е идеал за част от българските езиковеди. А, както е известно, идеалът затова е идеал, защото той никога не може да бъде цялостно осъществен в действителността.

В какво се изразява митологичността на третото твърдение - Той [съвременният български книжовен език] е език на <…> художествената литература, <…> печата, радиото, театъра - на всички културни прояви, които се изразяват в словесна форма, мисля, че е ясно на всекиго. Мит е, че книжовният език е езикът на художествената литература, на театъра и на всички културни прояви. Трудно някой ще ме убеди, че в “Улицата” на Теди Москов, за която никой не казва, че не е културна проява с висока стойност, се говори на книжовен език. За езика на художествената литература отдавна е доказано, че той дублира естествения език във всичките му форми и съдържания, а книжовната форма е само една от многобройните форми на естествения език. По различните радиостнации и телевизии могат да се чуят всички разновидности на българския език. Ако в случая с електронните медии обаче не се говореше за книжовния език като цяло, а само за книжовно (т.е. стандартно) произношение на говорещите от страна на медията, отново нямаше да си имаме работата с поредното митологизирано твърдение.

Мит е също така, че “книжовният език е общоприет от цялото население в страната” (четвъртото твърдение). Че е общоприет, общоприет е. Но е общоприет за цялото население, а не е общоприет от цялото население. Употребеният предлог е от съществено значение, защото задава различни модалности: в случая на “общоприет за…” се набляга върху институционалния характер на книжовния език, разпространяван най-вече чрез училището. В случая на “общоприет от…” е налице социален идеализъм и утопизъм.

*

Когато изложих някои от тези разсъждения за първи път по програма “Хоризонт” на националното радио, моя разгневена редовна слушателка (както самата тя се представи), която беше успяла по неведоми пътища да се добере до домашния ми телефон, ме обвини във всички земни грехове: че съм твърд привърженик на глобализацията, че съм против България и българското, че изписването на имената в новите лични карти на кирилица и на латиница се дължало на такива като мене (а не на изискванията на Европейския съюз), че американците се страхували от испанския заради Мексико, че така както американците държат на английския, така и ние трябва да държим на българския и пр., и пр. Да, уважаема госпожо, аз държа на българския в много по-голяма степен, отколкото Вие сте в състояние да си представите, и затова искам да предложа серия от нови твърдения за българския (книжовен) език:

Всеки естествен език (като български, английски, унгарски) съдържа в себе си ценна информация за културата на хората, за които той е рҐден. Когато в общуването настояваме върху тази специфика на естествения език, ние участваме в процеса като цивилизовани хора, защото от гледище на съвременната цивилизация не би трябвало да има престижни и непрестижни култури.

Използването на българския книжовен език е социално престижно, тъй като говори за добро образование. Вече не сме в епохата на единното училище, от което всички трябваше да излизат еднакво грамотни, защото социалната стратификация в обществото не биваше да си личи по начина на изразяване, понеже партийните лидери имаха проблеми и с изразяването си. Елитните държавни училища се превръщат наистина в елитни (не толкова като социален състав на учениците, а като тип образование). Създават се и частни средни училища и частни университети. Децата ни в зависимост от своите способности или от материалното положение на родителите си, ако пожелаят и ако успеят, са в състояние да получат по-доброто образование. Основен белег на по-доброто образование е начинът за изразяване. Най-добре можем да се изразим, като познаваме в детайли тънкостите на книжовния (стандартния) език, който е многогласен (за разлика от останалите разновидности на българския език, които са едногласни). Колкото по-детайлно познаваш регистровото и стиловото разнообразие на книжовния (стандартния) език и колкото пҐ умееш да си служиш с това разнообразие, толкова по-престижен става начинът ти на изразяване.

Използването на други разновидности на българския език е по-малко престижно.Аргументацията за това твърдение е идентична с предишната.

По-малката социална престижност на некнижовните форми за изразяване не накърнява тяхната ценност, защото в тях се съдържа полезна информация за другия, а другият може да бъде също толкова ценен за обществото от граждани, колкото мога да бъда и аз. Всеки роден (или майчин) език е ценен в еднаква степен. Най-страшното, което може да сполети едно общество от граждани, е в него да настъпи едногласие в говоренето. Едногласието в говоренето е един от пътищата да се установи авторитаризъм, а така също и расова, етническа, полова, културна и пр. сегрегация на обществото (спомнете си за “1984″ на Оруел).

Идеалът за говорещия се човек е диглосният човек и естествено изразяващият се човек. В днешно време на човек му се налага да “играе” различни роли, да приема една или друга идентичност, т.е. да превключва от един към друг начин на изразяване. Това превключване се нарича “диглосност”. От друга страна, човек не е смешен в говоренето си тогава и само тогава, когато се изразява по най-естествения за него начин. Когато реши да премине към начин на изразяване, който той не владее в достатъчна степен, възпроизвежда най-ужасните клишета, създали се за съответния начин за изразяване, защото не може да си позволи свободата да излезе извън тях. Родноезиковото обучение следователно трябва да стимулира диглосното говорене.

Образованието като цяло не е нищо друго освен енциклопедичното усвояване на различни специализирани езици. Специализираните езици могат да съществуват само във формалните рамки на книжовния (стандартния) език. За да бъде човек експерт в дадена област, той трябва отлично да владее езика, който се използва като “технически” в тази област. Това може да стане само ако се владеят отлично книжовноезиковите норми.

Сайтът, от който идва текстът, има версия и на английски, и на руски, и… вече забравих, май на френски. Има и българска версия. Преводачите, които дълго и упорито са изучавали съответния чужд език, си превеждат съвестно според възможностите си: както правят преводачите навсякъде. Преводачите на български като че ли не са изучавали дълго и упорито българската стандартизирана версия на онзи език, който… няма да задълбавам: тук всеки може да си допише каквото му е на сърце по отношение на произхода на двете “норми”.

Примерът ми има за цел да докаже, че дори при съвсем близки езикови варианти стандартът е могъща сила за уеднаквяване на речевите писмени практики в съответната публична среда. И пак с единствената задача да направи разбирането между участниците в общуването мълниеносно бързо и напълно незатруднително.

И тук, както във всяко общуване, е хубаво да се придържаме към правилото: “По-малко емоции, повече добро възпитание!” (Преводът, знайно е, е общуване интимно и задълбочено.)

Македонският преводач:

“НАЧАЛНИ ДАННИ НА МАКЕДОНСКАТА РАДИО И ТЕЛЕВИЗИЯ

(Извадки от монографията по повод 50 години на нашата информативна къща)

Едно кратко подсещане за развитието на Македонското радио и на Македонската телевизия, за които голяма част от историята им е обща. В тази обща история се включва и Радио дифузната мрежа, или както казваме Предаватели и връзки. Македонското радио е родено непосредствено след народно освободителната война, когато за първи път, етера беше изпълнен и с македонски говор. В мугрите на свободата на македонския народ, в разрушеното Скопие, точно месец и половина от неговото освобождение, в етера се резнесе първата македонска дума изговорена из въздушното пространство на свободната татковина:

“ГОВОРИ РАДИО СКОПИЕ”

Още през август 1944 година Антифашиското събрание на народното освобождение в Македония, постави задачата пред съвременния македонски писател и изтъкнат борец в Народно-освободителната война, Владо Малески-Тале, да се захване със създаване и работа на първата македонска радоистанция в свободното отечество. За тази цел са избрани от първите борбени редове техници и журналисти и са изпратени в Горно Врановци на нови задачи. Програмната и журналистическа активност е превзе върху себе Владо Малески, а техническата страна Васко Петковски, отговорен офицер за техниката при Главния штаб на Народно-освободителната войска на Македония.

Оттогава, вече 60 години, чрез тази институция се следи и се записва историята на македонския народ и другите народности, които живеят в тази малка държава.

Сестрата на Радиото, Македонската телевизия се роди двадесет години по-късно и все до днес е свидетел на всякое време.

Тя е създадена в рамките на Югославската радиотелевизия през 1964 година. Но преди това се следеше по електронните сигнали, които допират в тази област. В такива следи е хванат сигнала на “РАИ”.

Радио Скопие взема решение за надбавката на три репетитори със сила от по 5 вати (РАИ), които ще бъдат поставени на Пелистер, на Солунска Глава и на Водно.

Снимките на италианската и частично на експерименталната югославска телевизионна програма се въртят, а любопитните погледи на зрителите “гълтат” всичко, което им се предлага. С оформлението на студиото в Скопие започват годините на ръстеш, годините на зреене, когато МРТ израства в съвременна радио дифузна къща, чийто сигнал се предава чрез стотици репетитори и достига до най-малките населени места в Р. Македония.”

Българският редактор (в случая - Бойка за студентките от европейска програма по превод):

НАЧАЛНИ ДАННИ ЗА МАКЕДОНСКОТО РАДИО И ТЕЛЕВИЗИЯ

(Извадки от монографията по повод 50-годишнината на нашата информационна агенция)

Едно кратко напомняне за развитието на Македонското радио и на Македонската телевизия, голяма част от чиято история [от историята на които] е обща. В тази обща история се включва и радиоразпространителната мрежа, или както казваме Предаватели и връзки. Македонското радио е родено непосредствено след Народноосвободителната война, когато за първи път ефирът беше изпълнен и с македонска реч. В зората на свободата на македонския народ, точно месец и половина след неговото освобождение, в разрушеното Скопие в ефира се разнесоха първите македонски думи, произнесени във въздушното пространство на свободната татковина:

“ГОВОРИ РАДИО СКОПИЕ”

Още през август 1944 година Антифашисткото събрание на народното освобождение в Македония постави задачата пред съвременния македонски писател и изтъкнат борец в Народноосвободителната война Владо Малески-Тале да се захване със създаването и работата на първата македонска радиостанция в свободното отечество. За тази цел са избрани измежду първите бойни редици техници и журналисти и са изпратени в Горно Врановци с нови задачи. Програмната и журналистическа дейност пое върху себе си Владо Малески, а техническата страна – Васко Петковски, офицер, отговорен за техниката при Главния щаб на Народноосвободителната войска на Македония.

Оттогава, вече 60 години, чрез тази институция се следи и се записва историята на македонския народ и на другите народности, които живеят в тази малка държава.

Сестрата на радиото, Македонската телевизия се роди двадесет години по-късно и до днес все още е свидетел на всякакви времена.

Тя е създадена в рамките на Югославското радио и телевизия през 1964 година. Но преди това използваше електронните сигнали, които достигат до тази област. Така например се хващаше сигналът на “РАИ”.

Радио Скопие взема решение за добавяне[то] на три ретранслатора със сила от по 5 вата (РАИ), които да бъдат поставени на Пелистер, на Солунска глава и на Водно.

Кадри[те]/Филми[те] на италианската и някои на експерименталната югославска телевизионна програма се въртят, а любопитните очи на зрителите “поглъщат” всичко, което им се предлага. Със създаването на студиото в Скопие започват годините на растеж, годините на зреене, когато МРТ израства в съвременна радио[разпръсквателна/разпространителна] агенция, чийто сигнал се предава чрез стотици ретранслатори и достига до най-малките населени места в Р. Македония.

Добре дошли на batpep, razmisli и mislidumi!

Чл. 121. (Изм. - ДВ, бр. 103 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г.) За убийство на току-що родена рожба с чудовищен вид виновният родител се наказва с лишаване от свобода до една година или с пробация.

Из Наказателния кодекс на Република България

Спазването на книжовната норма при писане не подлежи на коментар. Интересен е обаче въпросът дали непременно трябва да я спазваме и при говорене? Това на свой ред поражда въпроса какво представлява т. нар. „устна форма на книжовния език”? Ако тази форма наистина съществува, до каква степен можем да я възприемаме като най-престижния социален диалект на българския език? Изобщо връзват ли се тези две понятия: „книжовен език” и „социален диалект”. Къде според вас трябва да бъде прилагана тази „устна форма на книжовния език”? Очакваме вашите мнения и коментари.