Държавен зрелостен изпит по български език и литература

От написаното тази заран в пресата, излезе, че най-големият гаф в теста по български език и литература, валиден за държавен зрелостен изпит, бил допуснатата техническа грешка: пък единият речник така, пък другият – онака. Равнището за откриване на гафове говори зле както за организаторите на държавния зрелостен изпит, така и за журналистите, а и за самите зрелостници.

Според мене гафовете са другаде и те са принципни.

Ще се въздържа да коментирам задачите една по една – ще коментирам само принципните от моя гледна точка гафове, които издават определен начин на мислене.

• Продължава да се разсъждава предимно на равнище „дума“: задачите за правопис на отделни думи, неразположени в минимален езиков контекст, са все още налице. Проблемът, който трябва да се верифицира чрез теста, е дали зрелостникът може да хване правописна грешка в изречение. Всеки специалист по психометрия ще каже, че по един начин изглеждат просто изброени думи, в които трябва да се открива правописна грешка, а по друг – същите тези думи, разположени в контекст. Човек, когато пише, обикновено пише изречения, а не отделни думи. Целта на матурата по български език и литература не е да проверява зрителната памет на зрелостника, а правописните му умения, за чиято адекватна проверка е необходимо най-малкото изречение.
• В литературната част от теста е въведен терминът „твърдение“. От гледище на науката едно твърдение може да бъде истинно или неистинно и нищо повече. Обаче Министерството на образованието и науката пита зрелостниците кое твърдение е вярно (задачи 17, 18 и 32). Вярно на кое? Тук не става въпрос просто за сгрешен термин, а за погрешна концептуална рамка, която генерира погрешно зададен въпрос. Човек може да бъде верен на себе си, на семейството си, на родината си, на шефа си, на фирмата си, но неговите твърдения могат да отговарят на истината или да са лъжливи, сиреч да бъдат ИСТИННИ или НЕИСТИННИ. Защо държавата толкова се бои да въведе категорията „истина“ в средното образование? По-скоро това е реторичен въпрос и не ми казвайте, че това е философска категория…
• „Шедьовър“ е условието на литературната задача: Прочетете откъса от разказа „Шибил“ на Йордан Йовков и коментирайте в обем до 4 страници магнетичната сила на любовта и на красотата. Магнетичната сила на красотата и любовта може да бъде коментирана и изобщо, без да се чете разказът „Шибил“. Така формулирана, задачата не установява причинно-следствена връзка между четенето на откъса от разказа и искания коментар. Ако зрелостникът коментира магнетичната сила на красотата и любовта въз основа на „Ромео и Жулиета“, какво става? Пресупозицията на тази задача е, че зрелостникът предварително знае, че трябва да коментира този проблем, анализирайки откъса от „Шибил“. Само че в държавен зрелостен изпит пресупозициите са нелегитимни – всичко трябва да е казано точно и ясно. Защото с тази формулировка зрелостникът може да прочете/да не прочете откъса, да напише смислен и грамотен текст по поставения проблем, без да каже и думичка за Шибил и да е изпълнил задачата, защото нищо в условието не го принуждава да разсъждава, като използва емпиричния материал от разказа. В този смисъл задачата ще е е неизпълнена тогава и само тогава, когато зрелостникът се е отклонил от проблема, а не когато е използвал друг материал, а не разказа „Шибил“.