Ами… пак за члена…

Понеже съм по рачешки придирчив човек (споко - и към себе си също!), давам тук пример от тестов комплект, предназначен да изпитва децата в средното училище, чиито авторки са цели три доцентки (или три цели доцентки) от Софийския държавен университет “Свети Климент Охридски”.

18. Посочете авторът на следните стихове: Тихият пролетен дъжд/ звънна над моята стряха,/ с тихия пролетен дъжд/ колко надежди изгряха!*

*Не соча отговорите на изпитния въпрос, защото те нямат значение в случая.

Та това е един от най-често срещаните (ако ви се иска наукообразие - най-фреквентните) случаи на типична грешка при членуване на имена от м.р. Честотата й е забелязана от преподавателите на всички равнища и от всички, които просто знаят правилото за употреба на въпросния пълен (не “голям”) член при имена от м.р.

Изреченията със сказуемо в повелително наклонение (императив) - т.е. заповедни/повелителни/пожелателни/умолителни изречения, най-често нямат словесно изразен подлог: сиреч по-рядко казваме или пишем “Вие посочете …” или “Ти донеси…”, отколкото “Посочете…” и “Донеси…”. Без да има отделна дума в изречението, която да бележи (за мераклиите - да експлицира) подлога, той е разбираем за всекиго: “Четете по-бавно!” не се разбира като “Ние да четем по-бавно!” или “Тя да чете по-бавно!”, нали…

Пишещият българин обаче има спомен, че ЕДНО име от м.р. в изречението ТРЯБВА да “носи” (или да “отнася”) въпросния пълен член. Ето заради този смътен спомен първото име от м.р., попаднало пред окото на пишещия, получава пълен член, въпреки че е допълнение, демек обект на действието: “Посочете автора на…” = “Вие (кой?/подлог) посочете автора (кого?/допълнение) на…”

Горният пример доказва, че объркването е в главата не само на пишещия българин без филологическо образование, но и на пишещия българин със съответно филологическо образование на докторска степен и със съответна позиция в образователната йерархия.