Митът, сиреч разказът (както чрез превод обяснява думата “мит” Цветан Тодоров), не характеризира само всекидневното и образното мислене. Науката също произвежда митове. Научните митове могат да бъдат твърдения, съобразени с логиката или с фактите, характеризиращи даден отминал период. Научният мит е последователност от твърдения, образуващи корпуса на това, което Томас Кун в знаменитото си съчинение “Структура на научните революции” (1962 г.) нарича “нормална наука”. “Нормалната наука” е изложена в учебниците и енциклопедиите и нито едно от нейните твърдения не се оспорва през определен период. То започва да се оспорва тогава, когато в недрата на господстващата “нормална наука” започват да се създават условия за пораждане на нова парадигма в науката, която ще породи нова “нормална наука”. Последователността от основни твърдения, образуващ “нормалната наука”, се превръща в мит тогава, когато емпиричните данни все по-настойчиво опровергават тези твърдения, но ученият не желае (или не е в състояние) да отчете този факт и продължава да настоява върху валидността им, като по този начин ги превръща в мит. Теорията за относителността например е породена от аномалии, които според класическата Нютонова физика не би трябвало да се случват, но въпреки това са отчетени като реален факт от астрономите. С други думи твърденията на отиващата си парадигма се превръщат в мит тогава, когато те започват да се подчиняват на основното изискване на мита - историята, който той разказва, трябва да бъде недействителна, но приемливо звучаща.
Национални научни митове са тези научни митове, които излизат извън рамките на науката и започват да се прилагат с различни цели от най-широк кръг хора. Обикновено научните митове за историята и за езика на страната най-често напускат ограничената научна територия и стават широко използвани митове.
Когато отиващата си “нормална наука” премине в своя митологичен стадий на съществуване, привържениците й стават особено чувствителни към всеки опит нейните твърдения да бъдат подложени на преоценка по какъвто и да е начин. Така например българската и славянската филология през 19. и 20. век заложи като основно свое твърдение, че отличителен белег на православните славяни е кирилицата и дори създаде опозицията кирилица - гръцка азбука, а след това и опозицията кирилица - латиница, отлично съответстваща на опозицията православие - католицизъм. Според мен елементи на митотворчество по този въпрос са налице още от самото му зараждане, защото филологията не можа (или не пожела) да обясни достатъчно убедително защо глаголицата (напълно оригинална азбука, създадена от Св. Кирил) е била изоставена и на нейно място се е появила кирилицата. Филологията твърде малко настоява и върху факта, че от 30 графични знака в българската кирилица 16 са идентични като изписване с букви от гръцката азбука (т.е. 51% от тях са заети от гръцката азбука); 14 от тези 16 знака имат една и съща звукова стойност в двата езика и че само два от тях означават различни звукове в двата езика.
Когато, опирайки се върху идентични наблюдения и върху факта, че повечето западноевропейски и американски енциклопедии назовават по политически причини кирилицата “руска азбука”, проф. Ото Кронщайнер от Залцбург предложи да въведем паралелен правопис на латиница (който в някаква степен вече е факт), той по същество се опита да разруши един от основните филологически митове у нас за същността и символиката на кирилицата. Бурната реакция (в по-голямата си част - крайно отрицателна) на това негово предложение посочи степента, в която този въпрос е митологизиран в общественото съзнание. Веднага беше направен паралел с Гърция (православието там не е просто традиционната, а е официалната религия), която няма никакво намерение да замени гръцката азбука с латинската. Само че навсякъде в Гърция уличните табели например са задължително дублирани с транслитерация на латиница… Умълчан беше също опитът на Турция, която като знак за своята модернизация в началото на 20. век избра не нещо друго, а изоставянето на арабската графична система и възприемането на латиницата. Умълчан беше също така и опитът на Югославия в това отношение. И всичко това - за да се потвърди още веднъж митологизираното вече твърдение, че ние сме пҐ българи, когато си служим с кирилицата, а не с някаква друга графична система - твърдение, което е било валидно преди Освобождението на България, когато действаща е била опозицията кирилица - арабица. При това - забележете: нито в интервюто на Ото Кронщайнер, нито някъде другаде ставаше въпрос за “латинизиране” на българската литература - тя е създадена от своите автори на кирилица и никой не би трябвало да има право да я пренаписва на латиница. (Отделен е въпросът доколко съответства на тази констатация правописното нормализиране на българската литература, което никой не оспорва, в съответствие с правописната реформа от 1945 г.).
*
Учебниците по български език са също така проводници на митове за българския език от всякакъв характер. Така например в новоизлязло учебно помагало по български език за 9. клас (нарочно не споменавам нито неговите автори, нито неговото издателство, защото подобни твърдения се съдържат още в много книги) можем да срещнем следните твърдения за съвременния български книжовен език:
Съвременният български книжовен език е езикът на българската нация.
Той [съвременният български книжовен език] се използва като средство за общуване между всички граждани, които живеят и работят в Република България, независимо от тяхната териториална, социална и верска принадлежност и майчин език.
Той [съвременният български книжовен език] е език на <…> художествената литература, <…> печата, радиото, театъра - на всички културни прояви, които се изразяват в словесна форма.
Той [съвременният български книжовен език] е <…> и общоприет от цялото население в страната.
Първото твърдение - Съвременният български книжовен език е езикът на българската нация е вярно за отминал период, но не описва точно съвременното състояние. Наистина идеята за книжовния език като наддиалектна, национална форма на българския език възниква в епохата, когато се създава идеята за нацията и националната държава. В днешно време идеята за нацията и за националната държава все повече започва да се оценява като атавизъм от епохата на модернизма и държавата все повече се обяснява като съвкупност от различни общности (хомогенни или нехомогенни като идентичности), обединени от общ стопански интерес, от определен цивилизационен модел и от определен модел на света. В този смисъл идеята за книжовен език все повече се измества от идеята за стандартен, служебен език, който изпълнява функциите на lingua franca между различните общности в държавата.
В този смисъл е ясно какво е митологичното във второто твърдение - Той [съвременният български книжовен език] се използва като средство за общуване между всички граждани, които живеят и работят в Република България, независимо от тяхната териториална, социална и верска принадлежност и майчин език. Ако вместо израза “средство за общуване” беше употребен изразът “средство за официално и междуобщностно общуване” (т.е. като lingua franca), нямаше да говорим за митологичен елемент, съдържащ се в това твърдение. Емпиричните данни рязко противоречат на цитираното по-горе твърдение: като средство за общуване се използват и диалектите, и жаргоните, и тайните езици, и професионалните езици, и други етнически езици. Изключителното общуване само на книжовен език е идеал за част от българските езиковеди. А, както е известно, идеалът затова е идеал, защото той никога не може да бъде цялостно осъществен в действителността.
В какво се изразява митологичността на третото твърдение - Той [съвременният български книжовен език] е език на <…> художествената литература, <…> печата, радиото, театъра - на всички културни прояви, които се изразяват в словесна форма, мисля, че е ясно на всекиго. Мит е, че книжовният език е езикът на художествената литература, на театъра и на всички културни прояви. Трудно някой ще ме убеди, че в “Улицата” на Теди Москов, за която никой не казва, че не е културна проява с висока стойност, се говори на книжовен език. За езика на художествената литература отдавна е доказано, че той дублира естествения език във всичките му форми и съдържания, а книжовната форма е само една от многобройните форми на естествения език. По различните радиостнации и телевизии могат да се чуят всички разновидности на българския език. Ако в случая с електронните медии обаче не се говореше за книжовния език като цяло, а само за книжовно (т.е. стандартно) произношение на говорещите от страна на медията, отново нямаше да си имаме работата с поредното митологизирано твърдение.
Мит е също така, че “книжовният език е общоприет от цялото население в страната” (четвъртото твърдение). Че е общоприет, общоприет е. Но е общоприет за цялото население, а не е общоприет от цялото население. Употребеният предлог е от съществено значение, защото задава различни модалности: в случая на “общоприет за…” се набляга върху институционалния характер на книжовния език, разпространяван най-вече чрез училището. В случая на “общоприет от…” е налице социален идеализъм и утопизъм.
*
Когато изложих някои от тези разсъждения за първи път по програма “Хоризонт” на националното радио, моя разгневена редовна слушателка (както самата тя се представи), която беше успяла по неведоми пътища да се добере до домашния ми телефон, ме обвини във всички земни грехове: че съм твърд привърженик на глобализацията, че съм против България и българското, че изписването на имената в новите лични карти на кирилица и на латиница се дължало на такива като мене (а не на изискванията на Европейския съюз), че американците се страхували от испанския заради Мексико, че така както американците държат на английския, така и ние трябва да държим на българския и пр., и пр. Да, уважаема госпожо, аз държа на българския в много по-голяма степен, отколкото Вие сте в състояние да си представите, и затова искам да предложа серия от нови твърдения за българския (книжовен) език:
Всеки естествен език (като български, английски, унгарски) съдържа в себе си ценна информация за културата на хората, за които той е рҐден. Когато в общуването настояваме върху тази специфика на естествения език, ние участваме в процеса като цивилизовани хора, защото от гледище на съвременната цивилизация не би трябвало да има престижни и непрестижни култури.
Използването на българския книжовен език е социално престижно, тъй като говори за добро образование. Вече не сме в епохата на единното училище, от което всички трябваше да излизат еднакво грамотни, защото социалната стратификация в обществото не биваше да си личи по начина на изразяване, понеже партийните лидери имаха проблеми и с изразяването си. Елитните държавни училища се превръщат наистина в елитни (не толкова като социален състав на учениците, а като тип образование). Създават се и частни средни училища и частни университети. Децата ни в зависимост от своите способности или от материалното положение на родителите си, ако пожелаят и ако успеят, са в състояние да получат по-доброто образование. Основен белег на по-доброто образование е начинът за изразяване. Най-добре можем да се изразим, като познаваме в детайли тънкостите на книжовния (стандартния) език, който е многогласен (за разлика от останалите разновидности на българския език, които са едногласни). Колкото по-детайлно познаваш регистровото и стиловото разнообразие на книжовния (стандартния) език и колкото пҐ умееш да си служиш с това разнообразие, толкова по-престижен става начинът ти на изразяване.
Използването на други разновидности на българския език е по-малко престижно.Аргументацията за това твърдение е идентична с предишната.
По-малката социална престижност на некнижовните форми за изразяване не накърнява тяхната ценност, защото в тях се съдържа полезна информация за другия, а другият може да бъде също толкова ценен за обществото от граждани, колкото мога да бъда и аз. Всеки роден (или майчин) език е ценен в еднаква степен. Най-страшното, което може да сполети едно общество от граждани, е в него да настъпи едногласие в говоренето. Едногласието в говоренето е един от пътищата да се установи авторитаризъм, а така също и расова, етническа, полова, културна и пр. сегрегация на обществото (спомнете си за “1984″ на Оруел).
Идеалът за говорещия се човек е диглосният човек и естествено изразяващият се човек. В днешно време на човек му се налага да “играе” различни роли, да приема една или друга идентичност, т.е. да превключва от един към друг начин на изразяване. Това превключване се нарича “диглосност”. От друга страна, човек не е смешен в говоренето си тогава и само тогава, когато се изразява по най-естествения за него начин. Когато реши да премине към начин на изразяване, който той не владее в достатъчна степен, възпроизвежда най-ужасните клишета, създали се за съответния начин за изразяване, защото не може да си позволи свободата да излезе извън тях. Родноезиковото обучение следователно трябва да стимулира диглосното говорене.
Образованието като цяло не е нищо друго освен енциклопедичното усвояване на различни специализирани езици. Специализираните езици могат да съществуват само във формалните рамки на книжовния (стандартния) език. За да бъде човек експерт в дадена област, той трябва отлично да владее езика, който се използва като “технически” в тази област. Това може да стане само ако се владеят отлично книжовноезиковите норми.
13 Коментари | 
Бойка | Tagged: български език, езикова култура, причастия на -л | 
Постоянна връзка
Публикувано от ezikovedi
